Споделено предизвикателство

От скоро из нашето кулинарно блогово пространство се разхожда едно предизвикателство, което по забавен и интересен начин ни разказва за хората, с които споделяме общо хоби и кулинарно вдъхновение :) Беше ми много приятно да чета различните истории и да се чудя как сте успявали да се справите с това да раказвате чрез първите букви на името на блога. И накрая Леви леко почука на моята врата и ме покани да се присъединя към тази идея. Признавам си, че леко се стреснах - какво толкова мога да разкажа за себе си, а и името на моя блог е дълго, но реших да опитам и ето какво се получи :)

Ако трябва да опиша себе си с една дума това е – нетърпелива :) Искам това, което съм си наумила да стане СЕГА И ВЕДНАГА! Но през последните години започнах да се научавам да проявявам търпение и към себе си и към околните.

Винаги търся вината винаги първо в себе си.

Ако можех бих приютила вкъщи всяко мъниче, което срещна самотно по улиците. Мъжът ми се шегува, че това, което ни спасява от превръщане в приют за изоставени домашни любимци е факта, че живеем на квартира със строги хазяй, които трудно приеха дори това, че имаме коте.

Не мога да шофирам. И не говоря за липсата на желание или в липсата на опити да се науча. Просто попаднах на един инструктор, който имаше много „интересен” подход. Всеки път, в който попаднех на дупка (в София това е горе-долу постоянно състояние при шофиране) или грешах започваше да крещи, че току що съм прегазила човек … дете. Стигна се до там, че сега изпитвам страх само при мисълта какво може да се случи ако карам кола.

Търся доброто в хората… Някак си вярвам, че във всеки човек има поне едно зрънце доброта независимо от това, колко често ме оборва живота. 

Ютията не ми е приятел :) Мисля, че развих тази непоносимост към гладенето през годините, в които със сестра ми се редувахме да гладим безумно зелените военни ризи на баща ми, които той имаше в несметни количества.

Рисуването не ми се отдава. Като малка много исках да се окажа талантлива поне в една сфера – било пеене, било рисуване, било балет, но се оказах безнадежден случай :)

Искам да си имам чаена къща. Малко уютно местенце, на което да се предлагат стотици видове чай, вкусни сладкиши, хубави книги и много спокойствие. Не знам дали ви е правило впечатление, но в повечето кафенета и сладкарници е шумно и толкова забързано, че се губи дори и част от чара на десертите и вместо да си тръгнеш релаксирал си все така стресиран.

Стоя до късно, за да пиша в блога си - да подготвям рецепти, редактирам снимки, да чета вашите блогове. Често не ми достига сън по тази причина, но дори и това не ме кара да се откажа.

Тишината за мен е несметно богатство. В нея има толкова уют, топлина. Тя може да бъде изпълнена с много любов и нежност. Понякога си мисля, че говоренето е силно надценявано като капитал и ежедневието ни е замърсено от доста излишен шум. Или просто тези мисли са ефект от дългото ми живеене в столицата :)

Искам да върна времето назад и да променя някои мои решения и постъпки. Не съм от хората, които казват, че не съжаляват за нищо и нищо не биха променили.

Четенето на книги е нещо без, което не мога. Ако се случи така, че дълго време не съм чела започвам да се чувствам като да не съм виждала много близък приятел с години. Обичам усещането при разгръщането на хартиените страници, потапянето в един нов свят, предвкусването на удоволствието от края на историята … Научих се да чета преди да тръгна на училище. В първи клас учителките ме оставяха да чета на класа приказки и отиваха да се редят на опашки за дефицитни по това време стоки. Когато бях малка от кварталната библиотека извикаха моите родители да им кажат да ми направят забележка, че само вземам книги и ги връщам след една седмица без да ги чета. Отказваха да повярват, че е възможно да чета толкова много :)

Не мога да спра да си купувам разни неща за готвене – като се започне от разноцветни форми за мъфини, мине се през чини за сервиране и се приключи с промишлени количества кокос. Запасите ми биха стигнали поне за година на едно нормално домакинство ;)

Организирана съм до вманиаченост :) Аз съм от хората, които дори и по време на почивката трябва да знаят кога, какво, къде.  Постоянно подреждам и това често изнервя хората около мен, но същевременно понякога се отдавам на тотален хаос и на движение по течението. Не се учудвайте – все пак съм зодия близнаци.

Вярвам в чудеса. В онези малките, за които не пишат по вестниците. Чудото от появата на дълго чакано бебе, чудото на подадена ръка в труден момент, чудото на усмихната продавачка, в коята на тежък работен ден :)

Когато вали винаги си спомням едно от първите стихотворения, които написах като дете:

„Кап-чук! Кап-чук!

Пада капка върху капка

 и в гъстата гора настана шумна веселба!

Малка мравки закачливи            

Скачат върху гъбки криви …”

Ужас! Сега видях колко много съм написала до момента! Продължавам на бързичко, за да не ви досадя :)

Храната трябва да е приготвена с много любов. Дори и да поднасяш само парченце хляб – ако е от сърце то е по-вкусно и от вечеря в най-скъпия ресторант.

Надявам се един ден да имаме с моята половинка къща пълна с деца, поне две кучета, няколко котета, градина, в която сама съм засадила пъстър килим от цветя... Предполагам, че звучи банално, но вярвам, че само човек, който има своя домашен оазис на уют и спокойствие може да покори света.

"Яхвам метлата" много рядко :) Но когато се случи околните казват, че е впечатляващо събитие. Не, че не се ядосвам често, но се опитвам да не го показвам и да разрешавам проблемите по спокоен начин.

Тръгна ли на път се чувствам друг човек. Самото пътуване ме изпълва с енергия. Обичам самото усещане от движението, тръпката от очакването за откривателство на нови места, хора и преживявания.

Ако сте проявили толкова голямо търпение да изчетете всичко до тук Благодаря много и ви пожелавам лъчезарен, усмихнат и много красив уикенд!

И накрая искам да предам щафетата на Жани, Мъхче, Тhe witch, Бети, Лети, Илиана, Миро.